Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
24.11.2008 15:07 - Sa Tour Day
Автор: innuendo Категория: Лични дневници   
Прочетен: 7878 Коментари: 4 Гласове:
0

Последна промяна: 25.11.2008 20:53

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Има два типа съботи:
Такива, в които ставаш следобед.
И такива, в които ставаш преди обед.

Забравям за първите, защото е ясно, че нищо особено не се случва в тях. Освен фактът, че човек закусва на вечеря. Останалото битие просто се изнизва до неделята, без особена намеса от индивида.
Вторите са доста съмнителни, поради две причини:
Ако си станал преди обяд -  или нещо си се объркал.
Или имаш някаква много важна работа.
При положение, че нещо си се объркал, можеш много лесно да поправиш грешката си, като се навреш обратно между леглото и завивките, или си пуснеш някой тъп сериал, и спокойно си заспиш с ръка, небрежно пъхната в гащите.
Ако имаш работа - е тогава си се преебал, точно както аз през изминалата събота.

Бях обещал да се завърна на село. И като един тъп, и упорит човек, какъвто всеки от нас трябва да бъде, за да дава вид на умен и небрежен, не отдадох никакво внимание на факторите, които можеха лесно да ме разколебаят, и в десет без нещо вече бях екипиран с всички нужни неща, за човек, който ще се бори с виелицата, а именно - шапка. Същата ми е скъп спомен от пазаруването в един магазин за левче, преди незапомнени години и оттогава съм откъснал някои висящи работи, колкото да я пригодя към стила си, какъвто очевидно ми липсва.

Без никакъв багаж се запътих към най-близкото място, където може да се хванат маршрутки и се скрих, от вихрушката, зад една спирка. Реших да си разваля парите, като с тази цел се боднах пред първото кафене, за да си закупя натурален сок портокал, защото не мога да моля да ми развалят парите, някак не е мъжко. Като се върнах, някакъв капут се беше наместил на моето място зад спирката и ме игнорираше небрежно. Добре, че дойде маршрутката иначе щеше да се наложи... да стоя на друго място и да се примирявам.

Маршруткаджията, както всеки уважаващ себе си маршруткаджия, беше легнал върху волана и издаваще униние. Не само издаваше, ами го излъчваше. И не само униние, ами и унила агресия, точно същата, като при човека с пищовите, която разяжда всичко човешко в човека и го превръща в мрънкач. Излъчваше към участниците в движението по пътищата. Излъчваше и по телефона към колегите си, а в същото време маршрутката се пързаляше небрежно по "Св. Наум" и успя, по чудо, да спре на светофара при х. Хемус. После, като ледоразбивач, се насочи в посока НДК и така, хрупайки по пресния сняг, стигна до автогарата. Така стигнах и аз.

На автогарата си купих билет и сп. Maxim, за прекарване на времето, както и за зяпане на цици. На билета нямаше цици, затова се задоволих (много лошо място за тази дума) с тези в Maxim. Предишният брой ме беше отегчил до смърт, но колкото и да ми е болно да го призная, на пазара няма нито едно хубаво списание, та по-този причина Maxim са обречени, да са най-добри.

По този повод има два вида хора: Такива, които си купуват Maxim и такива, които все още въздишат по Егоист, и не си купуват нищо. Този брой, както по-късно щеше да се разбере, ми хареса много, заради интервютата с Ицко Хазарта, Кийт Ричардс и единият от шефовете на СМЕ, на когото името не си спомням, но прякорът Амебата е близък до моята биологична душица, и затова го запомних. Ицко си е Ицко и го наричам така, щото съм мухльо, а се правя на велик, Кийт е все още жив и все още нарича Мик - "путка", а Амебата беше в рубриката "ако ти оставаха 24 часа живот" а там няма как да си скучен, все пак за твоето си умиране става дума, което се случва баш след твоето си живуркане.

Така, въпреки че не споменах за качването си в автобуса, успях да стигна до кв. Княжево, където преди време живях, а точно в този ден ми се струваше, че ще остана да живея, отново там, форевър енд евър, без какъвто и да е намек за кери он.

Тъкмо се поосвестих от четенето, когато успях да забележа някои особености на заобикалящата ме среда, които успяха да грабнат интереса ми, и го държаха, както Джена го държи, по нейните филми, някак напрегнато, но с неприкрито уважение. Но тя друго придържа, не само интереса.

По малкото телевизорче, което едва се виждаше, въпреки че бях в средата на автобуса, течеше световно известният индийски филм "Слонът, моят приятел" и някой от героите, когото на момента намразих, непрекъснато повтаряше - "Рашууу!". Боливуд винаги е бил в сърцето ми. На мястото, където държа всичко неприятно. Някъде между чалгата и масленките.

Вече беше станало време да пристигаме на крайната дестинация, а още не бяхме излезли от София.  Започнаха телефонните разговори. Отляво. Отдясно. Отпреде. Отзаде... "Ами има ужасно задръстване на Владая, защо ли тръгнах?", "Нема батенце, тука съм още у София, и кат гледам - нема измъкване скоро!", "Ама ти, чакаш ли ме? Ама, не ме чакай! Ама аз, не знам кога ще стигнем! Ама, ще ти звънна!", "Е не! Ше шибам и държава и президент и четворна коалиция!", "Ами да муци, вчера трябваше да тръгна, ама нали знаеш...", "Кво ми звъниш десет пъти? Още сме си тука! Като мръднем, ще ти звънна! Аре чао!"

На мен никой не ми звъни. За мен никой не се сеща. Една жена отива при шофьора и той отваря вратата. След малко се връща с покупки от магазина. Другите пътници се оглеждат и се облизват. След 15 минути един чичка става и отива при шофьора. Шофьорът спира филма и пуска радио. А тъкмо бяха почнали да вият и танцуват, след като в предичната сцена виха, и танцуваха, и се очакваше да вият и танцуват пак в следващата сцена. Две момичета чакат на опашка зад чичката. След малко слизат. Викам си: "Е, тея се отказаха!" Връщат се. И те с покупки. Същия чичка отива, облечен с яке, при шофьора. Викам си: "Е, тоя се отказа!" Слезе. След 5 минути го виждам, че ходи редом с автобуса и пуши. На седалката зад шофьора седи полицай, който след третото слизане на пътник започва да контролира движението на пътуващите, като по някое време почва да пита: "А на мене що не ми купи нещо?" То си му е природа. Телефонът на шофьора звъни през пет минути с мелодията от Kill Bill, с която даваха близките планове на Биатрикс Кидо, точно преди да се сбие с някого. И той обяснява, че си е ебало пичката лелина и пр. Но с някакви по-дълги и учтиви изречения.

Предвидливо си оставих половината списание за времето, когато ще започнем да се движим. След два часа и половина автобусът се преврърна в едно малко общество, което изсмукваше тихата агресия на всеки един пътник и я превръщаше в апатия. Само чичко полицай остана докрая с неприкритото си желание за контрол над обществото и създаване на ред, колкото да не запилеем някого по пътя.

Беше весело. А когато се размърдахме, прочетох и другата половина.
Maxim наистина познаха европейския шампион 20 дни преди да почне европейското, но се оказа, че не заложили. Заешки душички.


Тагове:   Tour,


Гласувай:
0



1. koker - =)
24.11.2008 15:59
Това ти е от много яките. Задръствай се по-често. Или може да е от циците?! Абе- задръствай се с цици! :)
цитирай
2. innuendo - Аз, кокер, се опитвам да наподобявам твоя...
24.11.2008 16:07
...небрежен стил.
Ама не ставаааа
цитирай
3. koker - =)
24.11.2008 17:13
Щото си депресар! ;Р
цитирай
4. cocolina - :)
26.12.2008 09:30
Удоволствие е да те чете човек:)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: innuendo
Категория: Лични дневници
Прочетен: 500498
Постинги: 111
Коментари: 1054
Гласове: 4192