Бензиностанцията.
Оставих бирата на масата и се огледах. Зад бара стоеше дабелата продавачка, която преди малко ми се мръщеше, когато и поисках чаша. Беше си все така дебела и нeмръщена. Някои хора имат лош ден или просто аз имам такъв. През две маси, пред един лаптоп се бяха разплули двама добре облечени и много шумни мъже, които си говореха за чужбина на висок глас. Единият беше много запознат с точно определено кафене в центъра на Париж, където кафето било евро и двайсе, и разправяше всичко това, с широко разперени ръце. На съседната маса седеше съпружеска двойка с крайно отегчен вид, като всеки от тях гледаше леко встрани от рамото на другия, въпреки че разговаряха за нещо. Докато подредя събитията ми беше останала бира, колкото за няколко глътки и я пазех за последно. Тогава се появи Киро. Мина между колонките. Видя ме. Кимна. После ми направи знак, като завъртя пръста си, да тръгвам. Тръгнах.

Мазето.
- Избери си нещо по-малко в началото, за да свикнеш.
- Какво да си избера?
- Ами ще видиш. Ще си харесаш нещо, Глок например.
- Аз не ги разбирам. Как да го позная?
- Ами има бяла точка на мерника. - Киро бутна една врата и влязохме в луксозен и празен коридор. - Ей тука е!
Имаше само портиер, в една странична стаичка, който не ни обърна внимание. Слязохме по стълбите към мазето и по друг коридор се намерихме сред накакъв задрямал банкет. На няколко стола бяха натрупани около двайсетина мишени. Хората от банкета ги събираха там, за да си ги мерят по-късно. Пред нас имаше двама, които гледаха с интерес през стъклото. Не бяха от банкета. Бяха заблудени, точно като нас. Поръчахме си бира на барманката. Тя ни обслужи с лека неприязън, каквато само хората прекарали целия си живот в обслужване на другите могат да притежават. Седнахе на една забутана маса. Изпихме бирата. Едно място се освободи.

Зад стъклото.
Влязох първи. Човекът, който раздаваше оръжията, ми викна бързо да си сложа тапите. Послушах го. Казах му, че ми е за първи път, но той не се впечатли, нито се стресна. Поиска ми лична карта и след като се подписах отвори чекмеджето. Избрах си един, който най-много пасваше на представата ми за пистолет и той ми го подаде.
- Колко?
- Какво?
- Колко ще стреляш?
- Колко побира?
- Един пълнител.
- Ами добре. Един пълнител.
Показа ми как се зарежда и ме остави на произвола. Закачих си мишената и му казах да я сложи на десет метра. Започнах да зареждам, което към края се оказа трудна задача, заради пружината, която избутва патроните. Светлината беше слаба. Човекът беше ядосан. Разказваше на съседа ми за някаква руса пача, която нарочно стреляла по тръбите отгоре. Беше някак примирено и шепнешком бесен. Дали, за да не създава напрежение, или защото е свикнал с тапите и това е единствената сила на гласа, която умее да използва. Не знам.

Зад оръжието.
Натиснах спусъка. Виждах само две бели точки. Едната беше на мерника, а другата на десет метра от мен, където трябваше да се намира числото десет. Дори не виждах къде отиват куршумите. На тази светлина съм почти сляп. При всяко натискане на спусъка се чуваше едно притъпено гърмене и по една гилза изхвърчаше вдясно от мен. Свършиха. Прекалено бързо. Онзи го беше обърнал на българщина и вече обвиняваше народа за провиненията на русата пача. Поисках му нов пистолет и патрони.
- Ще запазим ли дистанцията господине?
- Сложи я на 15.
- Ок. И докато държите оръжието насочено само в посока на мишената, а не насочено към мен, няма да имаме проблеми.
Погледнах оръжието. Стоеше на дървената поставка пред мястото за стреляне, насочено към мишената. Обърнах се пак към него и свих рамене.
- Просто споменавам правилата за безопастност.
Можеше и по-рано - помислих си. Обърнах се и започнах да стрелям отново. Пистолетът беше CZ. Това пишеше отстрани.Този път реших наистина да се целя. Колкото мога. Колкото повече се стараех - толкова повече ми трепереха ръцете. След третия изстрел ставих пистoлета и започнах да си бърша ръцете от потта. Номера бил да се отпуснеш. Е не успях. Киро стреля след мен. Той е голям човек и злобен стрелец. Аз имах повече десетки, той беше стрелял по-кондензирано. Премерихме си мишените и си тръгнахме. Петък е. Трябва да се допива...