Някъде на края на града има къща.
На терасата има куче.
Малко, бяло куче.
Като бебе представляваше смалена версия на прекалено чисто прасе.
Сега е голямо, но само на години.
Все още се напикава от щастие и тича в кръг от вълнение.
Пирин.
Името му е Пирин.
Така и никой не го поиска.
За разлика от него кокошките си намериха бързо дом.
Вуйчо дойде от Плевен и им изви вратовете.
Оказаха се жилави, но вкусни.
Щеше да взима и Пирин, но реши, че неговия звяр ще му извие врата.
Сега леля и мама ходят да го хранят.
Мама не обича да ходи сама.
Каза, че изпитва тъга и страх.
Веднъж изрови от някакъв шкаф родословното дърво и кутия пиратки.
За какво са му били пиратките, все още не мога да проумея.
Сигурно е искал да си припомни военните години.
Дядо беше написал мемоари и беше надраскал родословното дърво на един лист преди време.
Тогава мислеше, че му е дошъл моментът, но не беше познал.
Странно е как негативните събития събират повече роднини, за по-кратко време.
Родословието започваше със село на име Звегор.
Не успях да го открия на картата.
Сигурно не съм търсил достатъчно упорито.
Тогава мама ми каза за иронията.
Дядо и баба строили къщата, някой ден техните деца, да има къде да живеят.
Къщата, която от смъртта на баба им навява тъга.
Отдавна имат собствени домове и собствени деца.
Остана ничия.
Никой не предявяви претенции.
Никой не даде идеи за нея.
Остана само един СОТ, който служи като оправдание, да не я посещават.
И един Пирин, който все още скача с радост върху леглото на дядо и служи като оправдание, да я посещават.
Не знам какво е.
Но все нещо ще да е...
Може би е страх.
Може да е и тъга...

Нашата затова я направихме неузнаваема. Да навява по-малко.