Къде ли не ме е валял дъжд. Къде ли не ме е чукала градушка. Ето в поредния дъждовен ден се връщам за момент назад във времето, да си припомня бурите, които преживях, и които се смилиха над мен, и не само мен. То не беше бурята на Райското пръскало, която ни потопи палатката, отнесе гората, организира внезапен конкурс от сорта на Мис и Мистър мокра фленелка и ни принуди да спим в близката пещера. То не беше на връх Вежен, когато предвидливо си бях обул късите панталони, за да ми се зарадва градушката на голите крачета, та взехме на бегом слизането, за да не яхнем светкавиците. То не беше в Св. Константин и Елена, когато уличките се превърнаха за миг в реки със странен цвят и състав, а ние се насладихме на всичко това по джапанки и с бира в ръка. То не беше пак там след 5 дни на плажа, когато се чудехме какво ще стане ако светкавица те удари докато си се плацикаш във водата, а и на косъм да разберем. То не беше в столицата на път за вкъщи, когато стоях в един вход прилепен плътно до стената, защото мълниите падаха на един хвърлей разстояние, та земята се тресеше. В събота също валя. И бях мокър. Отдавна вече не се крия а вървя под дъжда. Пуста гордост. Та един дъжд ли ще ме победи. Да не съм от захар. Както казва един приятел, който е бил с мен във всичко описано горе: „Ей сега е времето да си вземеш едно много късо кафе и да се разходиш.”  Направете го някой път. И си свиркайте.